обезлюдяване

Той опипва стените на автобусната спирка. Построил я е заедно с други съселяни още по соца. С единствената цел да спира там общественият превоз за града.
Пипа с ръцете както майка своето отроче. Внимателно, сякаш ще го нарани. Толкова му е мило, че сълзи текат от очите му.
Не смее да влезе вътре.
Защото спирката за автобуса е превърната в кенеф.
Пълна с фекалии и смърди. По негово време не е било така.
Сега хората чакат отвън. В пек и студ, не смеят да влязат вътре.
Все едно в ада.
Адът на изходните нужди на всякакви индивиди.
Чакат отвън.
А, трудът е бил нахалос.
Родопското село„Всички събрахме сили и направихме това. За да може да спира транспортът. Всеки от времето си, от парите си, от труда си.
Боли ме като гледам в какво се е превърнало.
Това е труд, който е осран, препикан.
Сегашните не могат една тоалетна да изградят, но нашия труд го осраха“, споделя възрастният мъж от едно родопско село.
Болно му е, тежи му, не може да се примири.
Но все пак, няма как…
Брюксел&bd..