На 30 ноември 2024 г. почина Михаил Тошков – поет, есеист, литературен изследовател и художник.
Той е роден на 9 януари 1931 г. в Пловдив.
Издал е книгите „Ръждивата брадва“ (стихове, 1963), „Спирала“ (стихове, 1967), „Протуберанси“ (стихове, 1968), „Въоръжени с надежда“ (есета за Априлското въстание, 1976), „Ламар“ (разговори и беседи, 1977), „Знак и думи“ (стихове и екслибриси, 1982), „Повярвай в моя Бог“ (роман, 1984), „Гнездо на хищна птица“ (стихове, 1993), „Поправка на фенера“ (стихове, 1998), „Летателен апарат“ (избрани стихове, 1998), „Триножник“ (стихове, 2001), „Стъклено тяло – I“ (мемоари, 2007), „Смъртта не е…“ (документална повест, 2010), „Внимателни шаржове“ (2010), „Отвесната греда на кръста“ (2011), „Нов наръчник на Агитатора“, (сатири, 2012) „Аквариум“ (стихове, 2014), „Следи от Феникс в пепелта“ (2015), „Стъклено тяло – II“ (мемоари, 2018) „Графити“ (2019), „Графити – 1“ (памфлети), „Графити – 2“ (2020), „Графити – 3“ (2021), „Графити – 4“ (2022), „Метареализъм. Синтез на „измите“ (2023).
Михаил Тошков
Тошков е автор на множество публикации в областта на критиката, литературната история, изобразителното изкуство. Творбите му са преведени на английски, френски, руски, унгарски, финландски и румънски език.
Той беше хроникьор на противоречиво време в рамките 7 десетилетия – чрез моментни снимки от неговото общуване с известни писатели, художници и политически фигури, през двойното огледало на забравени вече агресивни политически ходове по време на комунистическия режим, оказали се съдбоносна преса върху интелектуалния ни елит.
Тошков умееше да разказва от първо лице, но не като говорител от трибуна, а като „ухо“ от литературните кафенета – не само в София („Бамбука“, „България“, „Варшава“, „Прага“), но и в Пловдив, Стара Загора, Чирпан, Бургас, Трявна, Париж…
Пишейки за известни колеги, той веднага илюстрираше текста си с карикатури. В книгата „Стъкленото тяло“ оживяват шаржовете на Дора Габе, Елисавета Багряна, Никола Фурнаджиев, Ламар, Пеньо Пенев, Атанас Далчев, Радой Ралин, Александър Геров, Борис Делчев, Валери Петров, Мария Грубешлиева, Слав Хр. Караславов, Леда Милева, Николай Кънчев, Любомир Левчев, Константин Павлов, Христо Фотев, Иван Динков, Генко Генков, Владимир Свинтила, Чавдар Добрев, Първан Стефанов, Евтим Евтимов, Иван Здравков и много други.
Михаил Тошков постави жалоните на метареализма в нашата поезия. Именно той видя и пренесе пластичността на две и повече изкуства в поетическата канава, извършвайки мисловен и визуален синтез, сякаш е доловил през времето и пространството посланието на Юлия Кръстева, която в края на 90-те години на ХХ век написа: „Всяка живопис трябва да бъде чута“.
В книгите си той се опитваше да обедини религия, митология и модерност, сякаш в поезията би могло да бъде събрана епиката на цялата цивилизация.
Носител е на наградите: „Пеньо Пенев“ – за поезия (1990), за морска поезия – Варна (1990), „Хр. Ботев“ – за публицистика (2007), Наградата на СБП за публицистика (2010), Награда на МНО – за цялостно литературно творчество. Дълги години работи като художник; взел е участие в десетки изложби на малката графика в България, Италия, Чехословакия, Белгия, Полша, САЩ; представял е и самостоятелни изложби на екслибриси, портрети и пейзажи. Членство: СБП.
