Като се замислим, не са малко хората, които жадуват отново да срещнат познатите лица от своето детство, за да прекарат поне няколко часа в игри, както едно време. Но са малко онези, които някога са имали смелостта да изкажат на глас конкретната причина, която ги е отдалечила от онова мечтаещо някогашно дете и ги е превърнало в ненужна отломка от живота, паднала на голия асфалт и подритвана от всеки.
Trafficnews.bg разказва историята на Недялка от Пловдив – усмихната жена, с която медията се среща на пейка в Цар-Симеоновата градина.
Ето и историята й, споделена от пловдивската медия:
"Разговорихме се, докато тя си свиваше цигара, беше облечена с няколко вехти дебели якета, макар времето да не беше толкова студено.
Сподели, че сутринта ходила на църква, но на връщане се изморила и решила да поседне за малко. Живеела в малка стаичка до бул. „Руски”, която деляла с още няколко човека. С тях обаче почти не се засичали.
„Те сигурно работят, нали, през деня затова ги няма?” – попитах, макар отговорът с какво точно се занимават да ми беше повече от ясен.
„О, да, работят. Те са млади. Понякога по цял ден ги няма, виждаме се чак вечерта. Друг път по тъмно излизат и се прибират сутрин. Не знам какво точно работят, но почти не ги виждам. Преди и аз работех в един магазин, прибирах се чак вечерта. Но магазина го затвориха, бяха станали някакви неща. Мен ме изгониха. Но тогава бях и млада, не се изморявах като сега. Ако не седна на пейка да си почина, не мога да взема разстоянието наведнъж.”
Тогава я попитах на колко е години. Честно казано, изглеждаше като да е над 60, но по думите й била между 40 и 50, но повече към 50. Не беше сигурна точно. За нея времето беше спряло на 20 години – възраст, до която била изживяла най-хубавите моменти от живота си.
„Като бяхме деца, се събирахме у баба. Тя плетеше и шиеше и всеки път ни показваше по някой трик. А ние, деца – беше ни интересно да повтаряме всичко. Тогава се бях научила много добре да боравя с иглите, по-късно започнах работа в текстилно производство, но за малко.”
После Недялка разказа, че имала и по-малък брат, със семейството си живеела на ул. „Богомил” и била завършила СУ „Паисий Хилендарски”. Известно време ходела на уроци по народни танци, но се оказало, че изкуството не я привлича, затова се отказала. След смъртта на родителите си, двамата с брата останали да живеят заедно в семейната къща. Малко след това обаче Недялка се изнесла оттам, но не каза каква е причината.
„Едно време имах много приятелки, постоянно бяхме заедно. Но щом започнахме да наближаваме 20-те си години, постепенно всичките се „разлетяха” нанякъде. Бях срещала две-три от тях по-късно по улиците, те обаче не ми обърнаха внимание. Дали наистина бяха същите, или аз се бях припознала? Сега най-много от всичко искам да намеря всичките познати лица от миналото, с които толкова години си играхме заедно. Искам те да разберат, че ги търся и, ако случайно ме видят, да ми се обадят. Търся и брат ми, с когато преди много време се разделихме. Последно го видях покрай Търговския център „Гранд”, може още да живее там някъде.”
„А щастлива ли си днес?” питам, макар че всъщност искам да знам какво се е объркало в живота й.
„Щастлива съм, да, защото нямам разочарования в живота си. Единствената голяма загуба е смъртта на близките ми. Иначе обаче не съжалявам за нищо. Когато бях малка, всичко ми се струваше лесно, възхищавах се на мама и тати, на баба и дядо. В един момент обаче, щом прехвърлих 20 години, от мен се очакваше да поема отговорност към дома, да се грижа за него. Тя беше огромна и аз не успях да издържа. Не бях готова на тази отговорност. Избрах един по-лесен път – без къща, без мъж и деца.”
„Спомняш ли си за какво мечтаеше като малка? Каква искаше да станеш, като пораснеш?”
Тук Недялка замълча, но си пролича как си спомня много добре за какво си е мечтала. През очите й премина сянка на съжаление, че този образ, в който си е представяла да се превърне навремето, отдавна е останал само една идея.
„Не, за нищо не мечтаех”, – каза тя не особено убедително.
„Как за нищо? Не си ли мечтаеше да станеш лекар, адвокат или нещо друго?”
„Исках само да приличам на мама и тати, на баба, на дядо. Те бяха моделите, на които исках да приличам. Само че аз не успях да се справя. Трябваше да поемам отговорностите, които те имаха.”
След този наш разговор се замислих дали понякога нямаме необходимостта да срещнем познатите лица от миналото и онова наше едновремешно Аз, не за да си поиграем отново или пък да си поприказваме замалко, а просто да им се извиним за това, в което сме се превърнали днес? Сложен въпрос, който мнозина не смеят да си зададат.
Ние вече търсим отговора."
