Проф. Петър Стоянович даде доста интересно мнение за нравите в родното общество, както и разкри любопитни факти да звездите.
Ето част от думите му пред bTV.
„Спортът обединява като всяка игра, в която има състезание и тръпка. Носиш в себе си емоция, ценности и разбиране за света и го влагаш в този спорт.
Ако гледаш футбол, крещиш краката на противниковия отбор да се изпотрошат. В леката атлетика – да се схванат. Най-големият смях е, ако някой се хлъзне пред теб на тротоара.
Ако мине и деветката – още по-весело. Някои ще помогнат, но видяхте агресията в мола“, коментира той.
„Като нация имаме големи имена в спорта и извън него. Там, където имаме най-големите успехи – спорт и култура, там има най-голяма липса на финансиране.
В Министерския съвет най-отпред са най-важните – тези, които управляват и усвояват, а министрите на спорта и културата са в дъното до писоарите“, посочи Петър Стоянович.
„Големият проблем при златните момичета е какво правят след края на състезателната карира. В един момент тя е на 20 години и трябва да започне един друг живот. Тя започва животът си като супершампион.
От 20 до 90 – каква ще е тяхната реализация. Тя на 12 години или 10 години, да не говорим само за нея, спортистите започват съзнанието си с това да са първи. Те понасят живот, който не да пожелаеш на никого като напрежение и изисквания. Не всички могат да станат треньори. Не всички могат да се реализират отново.“
Според него колкото лесно прощава обществото, толкова лесно и намразва.
„Разликата между големите овации и ритането с крак е един полъх на вятъра. Има и много моменти, в които самите звезди се подхлъзват. Една световна звезда започва да рекламира голяма компания – не става. Това е все едно Ницше да рекламира азотни торове.
Или си звезда, която не могат да я докоснат, или си герой на Елин Пелин и те щипват да нарежеш от овчето сирене. Да не мислите, че големите български звезди като Стефан Данаилов, Калоянчев, Анастасов бяха само мед и масло – нищо подобно.
Колко пъти съм ги виждал да карат мъртво пияни – голяма работа. Всичко им се прощаваше, защото бяха любимци на народа“, коментира историкът.
„Когато нямаше толкова технологии и социални мрежи, прошката беше по-лесна. Като видите какво е способен българинът да напише под постовете…
Ние като българи обичаме да харесваме и се идентифицираме със своите герои, но не се радваме на чуждата радост“, допълни Петър Стоянович.
