Даниъл Силва е носител на награди и първи в класацията на автори на бестселъри на „Ню Йорк Таймс“, сред които „Портретът на един шпионин“, „Английското момиче“, „Крадецът“, „Английският шпионин“, „Орденът“, „Челистката“ и др.
Той е най-известен с дългогодишната си серия трилъри, в които главен герой е шпионинът и реставратор на произведения на изкуството Габриел Алон. Книгите на Силва получават високи оценки от критиците по цял свят и са преведени на повече от трийсет езика. Той живее във Флорида със съпругата си, телевизионната журналистка Джейми Гангъл, и техните близнаци – Лили и Николас.
За книгата
След бомбения атентат във Виена, който погубва сина му, Габриел Алон намира убежище в селцето Порт Навас в живописното английско графство Корнуол, където се сближава с единайсетгодишия Тимъти Пийл.
Затова, когато след години детектив сержант Пийл го моли да му помогне в разследването на убийството на Шарлот Блейк – професор по история на изкуството от Оксфорд, Алон незабавно заминава за Корнуол. На пръв поглед изглежда като дело на жесток сериен убиец, но няколко дребни несъответствия събуждат подозренията на Габриел. Скоро той установява, че професор Блейк е проучвала заграбена от нацистите картина на Пикасо на стойност над сто милиона долара, която може да има връзка със смъртта й.
Впрягайки артистичния си талант, Алон създава шест фалшификата на световни шедьоври, с които да подмами притежателя на картината на Пикасо… и евентуален убиец на професор Блейк. Легендарният шпионин се впуска в преследване на опасен и непредвидим противник, което го отвежда от скалите на Корнуол до омайващия средиземноморски остров Корсика и до самото сърце на Лондон.
Откъс
Седалището на NDB – малката, но ефикасна швейцарска служба за вътрешна сигурност и външно разузнаване, се намираше на Папиермюлещрасе 20 в спокойната швейцарска столица Берн. Кристоф Бител, новоназначеният генерален директор на NDB, председателстваше среща на началниците на отделите си, когато в 16,12 ч. получи обаждане на личния си мобилен телефон. След като видя името, изписано на екрана, той се извини, за да проведе разговора в уединението на кабинета си. По-късно се радваше, че го е направил.
– Това може да ви изненада – каза той, – но съм склонен да затворя и да се върна на срещата си.
– На ваше място не бих го направил, Бител.
– Да чуем защо.
Обяснението беше с продължителност по-малко от трийсет секунди и включваше изчезнала картина, мъртъв артдилър и може би най-известната жена в Швейцария. Въпреки това Бител беше сигурен, че е научил само малка част от историята.
– Дори не си помисляйте да напускате тази галерия. Ще дойда в Женева колкото се може по-бързо.
Криминалните случаи не бяха в компетенциите на NDB – не и ако не бяха свързани с шпионаж или заплаха за сигурността на Конфедерацията, какъвто този инцидент, поне засега, не беше. Той обаче представляваше потенциална заплаха за швейцарските бизнес интереси – дори и само поради факта, че престъплението бе извършено на територията на Женевската свободна зона. Обектът вече бе станал причина за няколко притеснителни скандала, включително един, в който беше замесен известен италиански търговец на заграбени антики. Ако трябваше да се каже истината, Бител не обичаше Свободната зона и световните супербогаташи, които криеха съкровищата си там. Все пак в негов интерес и в интерес на Швейцария беше да се предотвратят евентуалните щети.
И така, Кристоф Бител се обади на началника на полицията на кантон Женева и обясни ситуацията по най-добрия възможен начин. И началникът, който основателно се усъмни в точността на казаното, се съгласи, че е необходима дискретност. Веднага се обади на началника на криминалния отдел на полицията и в 16,27 ч. първите детективи влязоха в невзрачната административна сграда в южния край на Свободната зона. По пътя към асансьора те инструктираха дежурния охранител във фоайето да заключи всички врати на сградата и да остане на поста си до второ нареждане. Не си направиха труда да му кажат къде отиват или защо са там.
На горния етаж почукаха на стъклената врата на галерия „Рикар“ и бяха посрещнати от мъж със среден ръст и телосложение, облечен предимно в черно. Придружаваха го две жени, едната от които детективите разпознаха веднага, а другата – не. Жертвата се намираше в кабинета си, на пода лежеше празна рамка. В една от двете изложбени зали на галерията имаше шест картини на шестима от най-известните художници, живели някога, или поне така се стори на детективите. Странното бе, че и шестте творби бяха нарязани на лентички.
За кратко време те установиха, че облеченият в преобладаващо черно господин всъщност е легендарният бивш разузнавач Габриел Алон, че по-възрастната от двете жени наистина е прочутата цигуларка Анна Ролф, а втората жена, датска гражданка на име Ингрид Йохансен, е асистентка на мадам Ролф. Последвалите разпити разкриха, че те са пристигнали в галерията в 16,00 ч., за да сключат сделка, обхващаща няколко ценни произведения на изкуството, включително сюрреалистична картина на Пабло Пикасо от 1937 г. Бившият разузнавач проникнал в галерията, като разбил ключалката, след което установил, че мосю Рикар е бил убит, а картината на Пикасо – открадната.
– Имате ли представа кой може да го е направил?
– Обзалагам се, че е човекът, който е дошъл в галерията броени часове преди нас. Охранителят долу несъмнено го е огледал добре. Всъщност, ако трябва да предположа, може би дори има някакъв видеозапис.
Един от детективите се отправи надолу към фоайето, за да поговори с охранителя. Да, в галерия „Рикар“ имало посетител по-рано този следобед, едър германец в края на трийсетте години. Пристигнал в 14,17 ч. и носел куфарче за пренасяне на картини. Същото куфарче носел и когато напуснал сградата приблизително десет минути по-късно.
– Име?
– Андреас Хофман.
– Погледнахте ли личната му карта?
Охранителят поклати глава.
– Откъде да взема видеозаписа?
– В централния офис на службата за сигурност.
Намираше се в главната административна сграда на Свободната зона. Но както се оказа, там не можеха да се видят изображения на едрия германец. Изглежда, някой беше хакнал компютърната мрежа на Свободната зона и бе изтрил запаметените видеозаписи за последните шест месеца. В този момент убийството на Едмон Рикар, галерист в Женевската свободна зона, се превърна в проблем на Кристоф Бител и NDB.
Наближаваше 20,00 ч., когато шефът на швейцарското разузнаване най-сетне пристигна в Женева. Той се отправи не към Свободната зона, а към централата на полицията на кантона на Плас дьо Корнавен. Световноизвестната цигуларка и нейната асистентка се намираха в столовата за персонала, заобиколени от няколко възхитени полицаи. Бившият разузнавач беше в стаята за разпити, където бе разпитан обстойно от началника на криминалния отдел. Тъй като разговорът се записваше, въпросният не беше достатъчно откровен. Но версията на историята, която той предостави на Кристоф Бител, доверен приятел и партньор от предишния му живот, беше в по-голямата си част точна.
– Знаете ли колко престъпления сте извършили?
– Всъщност нито едно.
– Изпращането на тези шест картини от Португалия в Свободната зона е нарушение на швейцарското законодателство.
– Картините обаче не бяха истински.
– Още едно престъпление от ваша страна – каза Бител. Беше висок, плешив и очилат, с хладното поведение на частен банкер от Цюрих. – Излишно е да казвам, че тук, в Швейцария, е незаконно да се търгува с фалшиви картини.
– Но аз не съм полагал усилия да се облагодетелствам от работата си. Следователно не съм участвал в незаконна дейност.
– Ами договорът за продажба на бюрото на господин Рикар?
– Никога нямаше да позволя на Анна да го подпише. Сделката беше уловка от моя страна, за да намеря Пикасо.
– Който сега отново липсва.
Габриел не отговори.
– Трябваше да дойдете при мен още в началото – каза Бител.
– И какво щяхте да направите?
– Щях да предам въпроса на разследващия магистрат тук, в Женева, а магистратът щеше да извърши задълбочена проверка.
– Което щеше да отнеме години и да даде на собственика на Пикасо достатъчно време да го премести другаде.
– Имаме закони, Алон.
– И тези закони правят почти невъзможно за легитимните притежатели на заграбени по време на холокоста произведения на изкуството да си върнат собствеността.
Бител не предложи отговор, защото такъв нямаше. Обаче предположи, че този случай би могъл да е различен.
– Защо? – попита Габриел.
– От известно време нашите данъчни и митнически власти са обезпокоени от мащаба и законността на дейността на мосю Рикар. За съжаление, липсваше желание да се направи нещо по въпроса.
– Шокиран съм да го чуя.
Бител сви рамене, за да покаже огорчение или примирение, или нещо по средата.
– Това е бизнесът на Швейцария, Алон. Ние задоволяваме нуждите на световните супербогаташи. Само Женевската свободна зона привлича всяка година богатства за милиарди долари в нашата малка страна без излаз на море.
– Ето защо вие и вашите приятели от полицията на кантона отчаяно се опитвате да намерите начин да прикриете факта, че някой е хакнал компютърната мрежа на Свободната зона и е откраднал картина на стойност над сто милиона долара. В противен случай световните супербогаташи може да решат да съхраняват картините и златните си кюлчета в Сингапур или Делауер вместо в Швейцария.
– Твърде реална възможност.
– Как ще се справите с това?
– По същия начин, по който съм се справял с всяка друга бъркотия, която забърквахте в Швейцария.
– Аз не съм бил там?
Бител поклати глава.
– Нито пък приятелката ви Анна Ролф.
– Как възнамерявате да обясните мъртвия артдилър?
– Полицията на кантона ще проучи няколко възможни теории, като никоя от тях не включва Пикасо, който някога е бил собственост на парижки евреин, убит в Аушвиц. Вие обаче ще продължите да търсите картината – и разбира се, убиеца на мосю Рикар. И няма да съобщавате за откритията си на никого, освен на мен.
– А ако откажа щедрото ви предложение?
– Полицията на кантона няма да има друг избор, освен да арестува асистентката на Анна Ролф. Очевидно е, че тя има повече от бегла прилика със заподозряната за обира, извършен неотдавна в хотел „Метропол“.
– С пълно основание – каза Габриел.
– Казват, че е първокласна професионална крадла.
– Трябва да я видите с клавиатурата.
– Смятате ли, че може да проникне в компютърната мрежа на Женевската свободна зона?
Габриел се усмихна.
– Страхувах се, че никога няма да попитате.
