На 84-годишна възраст си отиде бащата на българския авангарден театър. Миналия четвъртък в църквата “Свети Седмочисленици” пред паметта на големия режисьор се поклониха неговите ученици, колеги, почитатели и близки.
Николай Георгиев остави след себе си стотици верни последователи, на които завеща своите принципи за театроправене, носещи отличителен и особен естетичен код, формирани при обучението му при Йежи Гротовски, силно повлияни от Гео Милев.
Безкрайна е благодарността на неговите ученици и последователи, безкрайно е вдъхновението, възхищението от този негов живот, изживян плътно до милисекундата, с краен размах, с крайна категоричност на решенията, с гениални творчески прозрения, обагрен с всички цветове на сценичното случване, изпълнен с обичта и уважението на човеците-актьори и човеците-зрители, на всички онези, имали щастието да се докоснат до златната руда на неговото познание, ерудиция, на неговата рядка сензитивност към този свят.
Той беше личност, изпреварила времето си
“Всяка вечер в нашия салон ще оставяме един стол празен на първия ред за него, защото такъв Дух не признава измеренията на материалния свят и е достатъчно силен да присъства, продължавайки да ни учи на човечност и смирение. А ние, трупата на “Алма алтер”, ще творим, ще творим, ще творим. Или както казва самият Георгиев: “Работа, работа, работа, усърдна и честна, без да се мисли за възможните резултати. Ние не сме зависими от тях” – се зарекоха младите актьори.
Преди 5 години режисьорът Николай Георгиев гостува на страниците на в. “Над 55”. Тогава той каза: “Това, че си се родил, още не значи, че си жив. Трябва да намериш вътрешната си енергия”. Нека си припомним част от този разговор специално за нашите читатели.
– Господин Георгиев, кога човек създава по-добър театър – на 20, на 30 или на 70?
– Смятам, че човек създава най-добър театър като дете. Когато се връщам за Коледа в Прага, където е моето семейство, обичам да наблюдавам 3-годишната си внучка. Тя от сутрин до вечер играе, непрекъснато. Започва със зайчето, след малко започва с нещо друго. И извиква все нови и нови ситуации, нови и нови образи, с които общува. В този момент по никакъв начин не можеш да я повикаш, да й кажеш нещо или да я накараш да спре.
Тя е дълбоко в играта. И когато се връщам тук, първото нещо, което казвам на студентите, е, че с порастването просто губят голяма част от своята творческа потентност. Енергията, която са имали като деца. Успокоили са се, че могат да я разпределят. А енергията е нещо, което не можеш да съхраняваш – не можеш да я сложиш нито в гардероба, нито в хладилника
Тя трябва да бъде реализирана, иначе си отива, за да може да отстъпи място на следващата.
– Има ли нещо, за което съжалявате, че не сте направили?
– Аз произхождам от нормално семейство, баща ми беше търговец, беше член на търговската камара, внасяше фъстъци в столицата от Македония и от Южна България. Преди това сме живели в Серес, той е имал колониален магазин, но е помагал на македонското партизанско движение по време на войната.
Един ден при него пристига някакъв човек и му казва: “Грабвай децата и още тази вечер да ви няма, защото утре се готвят да те бесят”. Ние бяхме 3 деца, родителите ни тръгват, без да вземат нищо освен нас, пресичат реката и минават границата. Заселват се в село Кулата – там съм кръстен, там започнах училище. И чак през 1949 г. баща ми решава да се премести в столицата.
Той беше готов да ме прати в Германия да следвам инженерство. Майка ми, която беше прекрасна, ми е дала много. Тя беше квачка – умееше да събира семейството под крилото си. Бяха незабравими обеди, вечери, говорехме си, пеехме до късно… Тя много искаше в семейството да има доктор. И когато аз завърших гимназия, много настояваше да запиша медицина. Та съжалявам, че не откликнах на техните мечти.
Моят класен, той беше математик, тогава ми каза – запиши право, може да не работиш като юрист после, но го завърши. Така и направих, но след това заминах да следвам режисура във Варшава…
– И се върнахте, оставяйки своята полска любов – дъщерята на тогавашния министър на културата. За това не съжалявате ли?
– Не, не съжалявам.
Николай Георгиев със свои последователи
– Не е била голямата любов може би?
– Любовта беше прекрасна, тя ми позволи да вляза в полското семейство, да опозная поляците. Само че аз не можех да оставя баща си и майка си, която скоро след това си отиде твърде млада. И щом взех последния си изпит, на сутринта бях в самолета към дома. Все пак донякъде съжалявам, че се върнах, защото по-късно принудително трябваше да напусна България и да замина за Прага.
– Освен малката 3-годишна театралка, кой друг ви чака в чешката столица?
– Там са съпругата ми, с която сме разведени, имаме дъщеря и двама сина. По-малкият от тях е голяма чешка звезда, поет, когото сравняват с Петрарка. Имаме и 6 внука.
– Заобиколен сте от много хора, студентите, публиката, но има ли моменти, в които се чувствате самотен?
– Не се чувствам самотен. Семейството ми е заедно с мен, непрекъснато сме в контакт. Когато мога, отскачам, те когато могат – също. Докато децата бяха малки, израснаха в театъра край мен. Мисля, че им дадох това, което трябваше.
Жалкото е, че сега, когато мога да дам на внуците още повече, съм далече
Но аз вече няколко пъти им казвам, че ще приключа с работата тук, а те ми отговарят: да, би било прекрасно, само че тогава ние ще трябва да изпитваме вина. Защото това, което си създал, трябва да го пазиш по някакъв начин.
– А съпругата ви не се ли чувстваше добре в София?
– Тя също работеше в театъра, беше негова хореографка, но пожела да заминем в Прага. Направих страхотна кариера там, стигнах до главен редактор на една нова телевизия. Съпругата ми обаче разбираше, че аз не се чувствам добре. И каза – не се измъчвай, явно телевизията и кариерата не е твоят обем. Ако смяташ, че е по-добре да се върнеш в България, направи го. Така стана, разбрахме се и се разделихме. Направихме всичко възможно да отгледаме трите си деца, останахме приятели.
– В публиката всеки път виждам хора над 55. Какво води в студентския театър зрители с побелели коси, само това, че входът е свободен, или нещо друго?
– Да, много възрастни хора идват при нас и те не са случайни, всеки е личност. Сред тях има такива, които живеят в Канада, в Америка, в Европа и се връщат през месец-два, за да видят новите ни заглавия. Този театър дава на хората много повече от конвенционалния. Той им дава енергия, дава им самочувствието, че… абе, не е толкова лош животът! Има и хубави неща, ще отидем в “Алма алтер” тази вечер и ще се порадваме… Много ме радва, че си възпитахме своя публика, всеки от които в известен смисъл е личност. Хора, които гледат по 10-15 пъти едно и също представление, защото нашите спектакли се развиват непрекъснато.
Щрихи към биографията
Абсурдно е в няколко реда да се кажат дори само най-важните неща за режисьор като Николай Георгиев. Свързан с възходи и падения в родния театър, той е личност-вселена, в която откриваш звездни пътища, звезди джуджета и гиганти, а защо не и черни дупки, които творецът би разкрил само ако пожелае. Затова ще маркирам едва няколко точки от безкрайната му житейска карта.
Роден е през 1940 г. в село Просенец, Гръцка Македония. Завършва Юридическия факултет на Софийския университет, а след година заминава да учи театрална режисура в бунтарската за родната ни действителност школа на Йежи Гротовски във Варшава. През 1968 г. създава студентския театър-лаборатория, в който обучава младите на различен, авторски, неприемлив от много хора театър, който за други е притегателен като магнит.
След близо 30-годишно прекъсване по идеологически причини, по инициатива на ректора на СУ професор Боян Биолчев театърът е възстановен от своя основател под името “Алма алтер”.
Критиците го наричат със сложни термини – синкретичен, авторски, силно неконвенционален, интерактивен и дързък. А простичко казано, в неговата основа стои “случването” – тук, сега, с тези хора. Публиката е пряк участник и често от нея зависи развитието на представлението.
Той е духовен баща и учител на поколения артисти, сред които Петя Йосифова-Хънкинс, Иво Димчев, Орлин Павлов, Елена Петрова, Анна Пападополу, Стефан Щерев, Антоанета Добрева – Нети, Вили Прагер, Камелия Тодорова, Георги Арсов, Андриян Асенов, Стоил Атанасов и др.
Валентина ИВАНОВА
